Поредният поклонник

    Ето я! Отново пред мен е сибирската река Об. Добрах се до брега на това северно селище, където свършваше редовния транспорт, и стоя на брега. За по-нататъшното ми придвижване към мястото, от което може само пеша през тайгата да се достигне до полянката на Анастасия, трябваше да наема лодка или катер. Край една от многото стоящи край брега лодки, трима мъже подреждаха рибарските си принадлежности. Поздравих се с тях и казах, че съм готов добре да платя на този, който ме откара на посоченото място.
    -Егорич се занимава с тази работа при нас. Половин милион взема за превоза,- отговори един от мъжете. Веднага ме разтревожи информацията, че някой вече целенасочено се занимава с транспортирането на хора до малкото сибирско селце. От него до полянката на Анастасия са само 25 километра. А и такава голяма сума смъква. Значи има желаещи. Търсенето определя предлагането и цената. Пазарлъкът на Север е малко уместен, затова попитах:
    -Как да намеря този Егорич?
    -В селото е някъде. Най-често край магазина. Ей там, до катера му, хлапетии лудуват, и внукът на Егорич, Васятка, е с тях. Той ще изтича, него помоли.
    Васятка, хитро хлапенце на дванадесетина години, докато успея да поздравя и вече изстреля на скороговорка:
    -Ще пътувате ли? При Анастасия? Сега, за секунда ще извикам дядо,- и без да чака отговор, на подскоци, хукна към селото.
    Стана ми ясно: не му трябва отговор. Очевидно всички непознати, според Вася, имат една цел.
    Разположих се на брега на реката и зачаках. От нямане какво да правя гледах водата и размишлявах.
    Тук, ширината е сигурно километър от бряг до бряг. Насред тайгата, чийто край не се вижда дори от самолет, спокойно през вековете е текла водата, и какво ли от миналото е отнесла без да остави следа? Какво ли помни и сега водата Обска? Може би помни как, Ермак, покорителят на Сибир, притиснат към брега от враговете, сам с меч в ръка е бил отблъсквайки атака, а във водата, от смъртна рана, кръвта му е изтичала, а после, пак водата отнесла тялото му някъде. Какво е покорил Ермак? Дали пък действията му не са били подобни на съвременните рекетьори? Навярно да сравни, само реката може.
    А може би, по-важни за реката са били набезите на Чингис хан? Неговата орда, велика се е смятала през древността. В Новосибирска област има районен център - Ординское се казва, а в него има село с името Чингис. Дали си спомня и това реката, как се оттегляли на хана ордите с награбената плячка, и как, пак те, завързали и млада сибирячка, и как везир могъщ я умолявал със страстни речи, с влюбени очи, без съпротива, по желание да тръгне с него. Сибирячката мълчала . Всичките му воини вече побягнали, а той, все още й говорел нещо, молел за любов. После я метнал отзад на коня, кесия злато хвърлил, на седлото скочил и към брега на Об, спасявайки се от гонитба, се устремил на верния жребец. Но ги настигали. Везирът все подхвърлял злато, и когато кесията изпразнила се, скъпите награди за покорените страни от себе си свалил и на тревата, под краката на догонващите хвърлял, но сибирячката държал. Цял в пяна конят му, до еднодръвките на Об достигнал. Девойката той пуснал в лодката и скочил сам, но докато от брега с прът се отблъсквал, го пронизала стрела. Отнасяло течението лодката. Везирът, пронизан от стрела, на кърмата лежал, но гледал без страх, как три еднодръвки с войници приближават към тях. Ласкаво гледал девойката, която седяла спокойно и мълчала, и сам мълчал, защото да говори нямал сили. И сибирячката го гледала, а после, погледнала догонващите, усмихнала им се едва, въжата от ръцете си разкъсала и ги захвърлила в реката. И грабнала веслата сибирячката млада…
    И не успели лодките военни да догонят еднодръвката на сибирячката, в която раненият везир лежал. На кое ли място и във времена какви ги е отнесло течението на водата? И какво сега, в тоз миг, за нас във паметта си, отнася помътнялата вода на Об? Има сега, близо до изворите, на брега на Об - Новосибирск - огромен град. Размерите му и величината дали усещаш ти, река? Разбира се, че ми е ясно, какво би казала- много мръсни изливи от него идват, и водата на реката, живителна, която е била, сега дори за пиене не става.
    А какво да правим, къде да денем мръсотията от днешните ни производства? Нали уж се развиваме, не като нашите предци. Учени много има у нас, много научни градчета има край Новосибирск. И ако нищо не изливаме от тях, то ще се задушим сами, и тъй е воня, в града от смрад е трудно да се диша, а в някои райони постоянно вони незнайно от какво.
    Ти всичко туй да разбереш река, опитай. Знаеш каква е техниката днес при нас, и по водите ти, без шум не лодки еднодръвки, а дизелови кораби вървят. И моят е вървял по твоите води. Интересно, дали реката помни мен? Когато с кораба пътувах, с най-големия пътнически на нашето параходство. Не беше нов, разбира се корабът, всички дизели и винтовете му при пълен ход така трещяха, че пречеха на музиката в бара.
    Какво ли смята за важно и пази в паметта си реката? Преди гледах бреговете й от високата палуба на своя кораб, от прозорците на кърмовия бар, под звуците на песните и романсите на Малинин: “Исках в града да вляза на бял кон, но стопанката на кръчма ми се усмихна, на моста мелничар накриво ме погледна, и останах за нощта при стопанката…” Струваха ми се дребни и незначителни движещите се по брега хора. Сега и самият аз се оказах сред тях.
    Освен това мислех как да убедя Анастасия да не възпрепятства контактите със сина ни. Странна, изобщо се получи ситуацията. Цял живот мечтаех за син. Представях си, как ще играя с него, мъничкия. После как ще го възпитавам. Когато синът порасне, как ще ми стане добър помощник. Заедно с бизнес как ще се занимаваме. Сега имам син. И, макар да не е до мен, все едно, приятно е да се осъзнава, че има на земята най-близко и родно на теб същество. С огромно удоволствие купувах за него всякакви необходими детски вещи. За купуване- купувах, а дали ще мога да ги връча - още е под въпрос. Ако се беше родил синът ми от нормална жена- селска или градска без значение, всичко би било просто и ясно. На всяка жена би й било приятно, че бащата за детето се безпокои, старае се да му осигури всичко необходимо, взема участие във възпитанието. Ако това не се прави доброволно, много жени съдят за издръжка. Но Анастасия - отшелницата от тайгата, тя си има свои възгледи за живота, свое разбиране за ценностите. Тя още преди раждането на сина ни заяви: “Никакви материални блага, както ти ги разбираш, не са му нужни. Той ще има всичко изначално. В теб възниква желание да донесеш на младенеца някаква безмислена дрънкулка, но тя изобщо не му е нужна. Тя е нужна на теб, за собствено удовлетворение: колко съм добър, колко грижлив.” Може ли така да се говори: “Никакви материални блага не са му нужни” А какво тогава може да даде родителят на новороденото? Особено бащата? Да се възпитава кърмачето по бащински е още рано. Как тогава да си изрази отношението към него? Грижата си? Майката с гръдта си го храни, а бащата какво да прави? В цивилизованите битови условия може да помага в домакинството, в къщи, да се занимава с материалното осигуряване на семейството. Но на Анастасия това не й е нужно.Тя няма нищо, освен полянката в тайгата. Нейното домакинство като че ли само себе си обезпечава и нея изцяло обслужва. Интересно, за какви пари може да се сдобиеш с такова нещо? Да се купят пет хектара земя или да се вземе под дългосрочна аренда сега не е толкова трудно, но с какви пари да се купи любовта и предаността на вълчицата, мечката, буболечките, орела? На самата Анастасия, нищо не й е нужно, а детето, не знам защо, трябва да страда от този мироглед на майката.Тя и тук, всичко по своему вижда:”Не са нужни на детето безмислени дрънкулки, вредят му те, от истината го отвличат…”- казва. Очевидно, в нейните изказвания има крайности или пълно суеверие. Нима напразно човечеството толкова много различни играчки е наизобретило за децата? Но за да не споря с нея, аз не купих дрънкулки, а купих детски конструктор с надпис на кутията:” Игра за развитие на интелекта у децата”. И памперси, каквито цял свят използва, накупих. И детски храни също. Те направо ме възхитиха с удобството на приготвянето си. Отваряш кутийката, а в нея - херметично запечатан пакет от водонепромокаемо фолио. Срязваш с ножица пакета, изсипваш праха от него в топла вода, разбъркваш и готово. Разни прахчета има: от грис, ориз, пшеничени.
    На кутийката е написано още, че там се съдържат разни витаминни добавки. Помня, когато дъщеря ми Полинка, беше още съвсем малка, за храната всеки ден се налагаше да се ходи в детска кухня, а сега - купуваш кутийки и храниш детето без проблеми. Даже и да се вари не е нужно. Разтваря се във водата и толкова. Знаех, че Анастасия не вари вода и затова преди да купя много, опитах с една кутийка да разтворя праха във вода със стайна температура - разтвори се! Опитах на вкус - нормално, само като че ли сурово, може би защото няма сол, но за децата сигурно така трябва - без сол. Реших, че никакви аргументи против този прах Анастасия няма да намери. Абсурдно е да се отказва от такова удобство. А и нашият технократски свят ще й се наложи да зауважава. Не само оръжие произвежда, но и за децата мисли. Но повече от всичко казано от Анастасия, ме безпокоеше,най-вече със своята неразбираемост, следното: Анастасия казваше, че за да мога да общувам със сина ни, трябва да достигна определена чистота на помислите, вътрешно да се очистя… Не беше ясно само, какво конкретно трябва да очистя вътре в себе си.
    Да беше казала, че трябва да се избръсна, да не пуша, когато се доближавам до детето, да си почистя дрехите… Но тя - за осъзнатост, за вътрешно очистване…А къде се продава тази четка, с която вътрешно нещо си там може да се изчисти? Че и какво толкова, прекалено мръсно има в мен? Ако и да не съм по-добър от другите, не съм и по-лош. И ако всяка жена започне да предявява подобни изисквания към мъжете, то истинско чистилище ще трябва да се устрои за човечеството. Не е законно това. Носех на Анастасия откъс от Гражданския кодекс, където е казано, че един родител няма право без основание да лишава другия да се вижда с детето си, дори когато са разведени родителите. Разбира се, нашите закони за Анастасия не значат много, но все пак това е немаловажен аргумент. Законите нали се спазват от повечето хора. С Анастасия също би могло да се поговори по-твърдо. Правата за детето и за двамата трябва да са равни.И по-рано ми минаваше мисълта да поговоря с нея по-твърдичко. Но сега започнах да се съмнявам в първоначалното си решение и ето защо. В моята раница покрай всичко друго, имаше и писма на читатели. Не всички взех със себе си, защото твърде много писма се получават. Те не биха се побрали в раницата. В много от писмата читателите с разбиране се отнасят към Анастасия. Наричат я месия, фея на тайгата, богиня, стихове и песни й посвещават. А някои с нея, като с приятел най-близък говорят. Този поток от писма караше и мен да полагам усилия за осмисляне на моите действия и изказвания.
    Наложи ми се да седя три часа на брега до катера на Егорич. Наближаваше вечерта, когато видях двама мъже да приближават към мен и внука на Егорич с тях. Първият, възрастен, изглеждаше на около шейсет години, с брезентово наметало и гумени ботуши, със зачервено лице, явно пийнал, което личеше от залитащата му походка. Вторият, по-млад, около трийсетгодишен, със здраво телосложение. Когато дойдоха по- близо видях, че в тъмно русите коси на младия сибиряк се вплитаха сиви кичури. Мъжът, по-възрастният, веднага след като се доближи до мен, каза:
    -Здрасти пътнико! Към Анастасия ли си се запътил? Ще те откараме. Петстотин хиляди за превоза приготви и две бутилки в добавка.
    Вече ми беше ясно, не съм единствения, който се опитва да се добере до Анастасия, затова и заплащането е така високо. За тях аз съм поредният поклонник отправил се към мястото на живеене на Анастасия. Но все пак попитах:
    -Защо решихте, че отивам при някоя си Анастасия, а не просто в селото?
    -В селото- в селото, все едно, петстотин приготви. Ако ги нямаш- няма да те закараме в селото. Егорич говореше с мен не много дружелюбно.”Такава голяма сума вземат за превоз, а не разговарят дружелюбно - помислих аз - защо така?”
    Избор, така или иначе нямах и се съгласих. Но Егорич, вместо да се зарадва на парите и най-вече на двете бутилки водка, за които изпрати своя млад партньор, още по неприязнено се отнесе към мен. Седна до мен на един камък и замърмори на себе си:” В селото… Какво село? Шест къщи - едва живи - цяло село… Никому не е нужно това село.”
    -Често ли ви се налага да возите гости при Анастасия? Става ли добър бизнес от превоза? - попитах Егорич за да завържа разговор и да смекча неприязънта му. Но той отвърна с раздразнение:
    -А кой ги е канил на гости? Тътрят се разни смахнати неканени. Нищо не ги спира. Да не би да ги е канила? Канила ли ги е? Не ги е канила тя. На един разказа за живота.Той написа книжка. Добре. Пиши си. А защо издаде мястото? Ние не го издадохме. А той един път се срещна, и за живота й написа, и мястото издаде. Даже жените разбраха - няма да има за нея покой, ако издават.
    -Значи сте чели книжката за Анастасия?
    -Книжки аз не чета. Сашка, партньорът ми, той се зачита в книжките. А пък тебе няма веднага да те закараме до селото. Далече е. Двигателят на катера е слабоват. Като стигнем до рибарската хижа - там ще пренощуваме. Сутринта Сашка по-нататък ще те закара, докато аз ловя риба.
    -Така да е, - съгласих се аз и помислих:” Добре че не знае, че аз съм авторът на книжката за Анастасия”. Сашка, партньорът на Егорич, донесе водката. После те натовариха в лодката риболовните принадлежности, и тук внукът на Егорич, Васятка, едва не провали пътуването. Той започна да иска от Егорич пари за ново радио.
    -Аз вече съм домъкнал прът за антената, измислих и как да го поставя,- говореше Васятка, - и кабел за антената имам. Като се включи антената в радиото, много различни станции се хващат.


Пари за глупости

    -Виждаш ли какъв внук имам, умник, - с топлота в гласа се похвали Егорич.- Любознателен, сръчен. Юнак си ти, Васятка. Трябва да му дам пари.
    Намекът беше ясен и аз посегнах да извадя парите, а Вася, окуражен от похвалата, продължаваше: -Трябва всичко - всичко за космонавтите да слушам. И за нашите космонавти и за американските. Когато порасна и аз ще стана космонавт.
    -Какво, какво каза? - изведнъж се наежи Егорич.
    -Щом порасна ще стана космонавт.
    -Ей за такава, глупост неусвестна , ти Васятка, пари от мен няма да получиш.
    -Не е чак глупост - да си космонавт. Космонавтите всички ги обичат. Те са герои, по телевизора ги показват. Те, на огромни космически кораби, около Земята все летят. С разни учени направо от космоса разговарят.
    -И ползата каква е от дрънкането им? Те там си летят, а в Об рибата по-малко става.
    -Космонавтите, разказват на всички хора за времето. Те предварително знаят какво ще бъде утре времето по цялата Земя, - продължаваше да защитава науката Васятка.
    -Е и? Чудо невиждано! Че ти иди при баба Марфа, попитай я, баба Марфа, и тя ще ти каже и за утре, и за вдругиден, и за след една година, всичко за времето ще ти каже. И пари няма да вземе, а твоите космонавти? Петкините пари пропиляват. На баща ти парите.
    -На космонавтите държавата им дава много пари.
    -А тя държавата, да му се не види, откъде ги взема? От Петка, от баща ти, взема държавата парите. Аз ловях риба, Петка в града я продаваше, бизнесмен, на него, интелигентния му се прииска да стане, а държавата му казва: “Плащай данъци, че имаме много разходи.” И в Думата дрънкат и дрънкат, по зле и от жени край курник. Изпонаизмислиха какво ли не, изпонаизобретиха, умниците…удобства всякакви имат, в чистичките си тоалетни ходят интелигентните, а в реката все по-мръсна става водата. Няма да получиш, ти Васятка, пари, докато не си избиеш тези щуротии от главата. И няма вече никъде да пътувам, за глупости пари няма да печеля.
    Сигурно, на пияна глава, Егорич така се разпали, че едва не се отказа от пътуването. После, от донесената от Сашка бутилка, отпи направо от стъклото, запуши, малко се успокои, и ние се качихме в катера. Така и не даде на Васятка пари, че и мърмореше нещо под носа си за глупостта през целия път.
    Старият мотор на катера силно трещеше. Беше трудно да се разговаря. В мълчание се добрахме до ловната хижичка с едно малко прозорче. На нощното небе започнаха да се появяват първите звезди. Егорич, допил в катера започната бутилка водка, промърмори към своя Сашка:
    -От-т-ивам да спя. Вие тука до огъня, или на пода се устройвайте. Щом разсъмне, закарай го до нашето място.
    Егорич вече се навеждаше да влезе през малката врата на хижата, но пак се обърна и повтори строго:
    -До нашето! Разбра ли, Сашка?
    -Разбрах, - спокойно му отвърна Сашка.
    Докато седяхме край огъня и ядяхме изпечената на въглените риба, аз зададох на Сашка въпрос за фразата на Егорич, която ме постави нащрек:
    -Александър, можеш ли да ми кажеш, що за “ваше място” е това, където Егорич те караше да ме откараш?
    -Нашето място се намира на противоположния бряг на селото, от което може да се достигне до полянката на Анастасия, - спокойно отговори Александър.
    -Ама че работа! Вземате толкова много пари, а откарвате, значи, не там където трябва?
    -Да, така правим. Това е всичко,което можем да направим за Анастасия, за да изкупим вината си пред нея.
    -Каква вина? И защо ми признаваш? Как сега ще превозваш до “вашето място”?
    -Ще откарам катера където поискаш. Що се отнася до парите, своя дял ще ти върна.
    -И защо за мен такива привилегии?
    -Познах те. Веднага те познах, Владимир Мегре. Четох книжката ти и видях снимката ти на корицата. Ще те закарам където кажеш. Само че съм длъжен да ти кажа… Ти приеми спокойно казаното. Разсъди. Не бива да ходиш в тайгата. Няма да стигнеш…Отиде си Анастасия. Мисля, че дълбоко в тайгата отиде. Или някъде другаде, незнайно къде. Сега не можеш стигна. Ще загинеш. Или ловци ще те застрелят. Ловците не търпят чужди в своите гори. С чуждите те се оправят от разстояние, за да не се подлагат на излишна опасност.
    Външно Александър говореше почти спокойно и само пръчката, с която разбъркваше огъня, трепна неловко и тревожно излетяха, като фойерверк, искри в нощта.
    -Тук се е случило нещо? Какво? Ти ме позна, тъй че казвай, какво се е случило? Защо си е отишла Анастасия?
    -И на мен самия ми се иска да разкажа,- със сподавен глас отговори Александър,- на някого да разкажа, който ще може да разбере. Не знам с какво да започна, за да е по-разбираемо, за да разбера и аз сам… -Просто го кажи както е.
    -Просто? Правилно, всичко е съвсем просто. Само че тази простота е потресаваща. Ти слушай спокойно, и ако можеш, не ме прекъсвай.
    -Аз не те прекъсвам. Карай по същество. Не протакай.


Неканени гости

    Александър започна да говори по сибирски спокойно, и все пак се чувстваше вътрешното вълнение в душата на прошарения млад сибиряк.
    -Когато четох твоята книжка “Анастасия” бях аспирант в Московския университет. Увличах се от психология и философия. Изучавах религиите на Изтока. С увлечение ги изучавах. И изведнъж Анастасия… Не зад девет земи в десета, а близо до моя дом, в Сибир, там където съм се родил. И такава сила, логика и смисъл почувствах в думите й, и най-важното, нещо родно почувствах, значимо, и пред това усещане помръкнаха задморските учения. Захвърлих аз всичко и се втурнах към къщи, като от тъмнина към светлина се втурнах. Да видя Анастасия поисках. Да поговоря с нея. В къщи се върнах и започнах с Егорич да пътувам на катера, към мястото, описано от теб в книгата. Изчислихме го ние с Егорич. От време на време и други започнаха да се опитват да се срещат с Анастасия. Разпитваха за това място. Но ние никого не карахме там. И на местните жители им стигна ума да съобразят и да не поощряват поклонниците. Но веднъж ние, или по-точно аз сам, без Егорич, откарах на това място цяла група.
    -Защо го направи?
    -Тогава ми се стори, че постъпвам правилно, за благо. Те бяха шест човека. Двама видни учени и, по всичко личеше, с големи възможности. Или тези, които стояха зад тях и ги бяха изпратили, са имали големи възможности. Останалите четирима бяха охрана. Въоръжени бяха охранителите с пистолети. Но и друго оръжие имаха в арсенала си. И радиостанции имаха. Поканиха ме като водач. Съгласих се. Не за пари. Първо дълго говорих с тях. Те не скриваха, че целта на експедицията им е да се срещнат с Анастасия. Техният ръководител, побелял, благ на вид човек, Борис Мойсеевич разбираше, че Анастасия сама, може да направи за науката повече от много научни институти. Те имаха намерение да я отведат от тайгата, да й създадат условия за живот в резерват. Да й осигурят охрана. Борис Мойсеевич казваше:
    -Ако не го направим ние - друг ще го направи. А и всичко може да се случи. Анастасия е необичайно явление, ние сме длъжни да го опазим и да го изучим.
    Помощникът на Борис Мойсевич, Станислав, интелигентен млад човек, въобще пък, макар и задочно, беше влюбен в Анастасия. Аз се съгласих с техните доводи.Те наеха малък кораб от кооператорите. С кола доставиха на кораба варели с авиационно гориво. Когато пристигнахме на мястото, на височината на брега, те опънаха палатки и извикаха по радиостанцията въртолет. Вертолетът беше оборудван с апаратура за аерофотоснимки, с видеокамера, и още някакво необичайно оборудване имаше в него. Вертолетът всеки ден летеше ниско над тайгата и квадрат по квадрат правеше снимки. Двамата учени всеки ден разглеждаха заснетия материал. Понякога и сами излитаха с вертолета към заинтересувалото ги място. Те търсеха поляната на Анастасия, на която се планираше да се приземят с вертолета. Представях си с какъв грохот ще се приземява на поляната на Анастасия вертолетът, плашейки всичко живо. Спомних си за малкото дете на Анастасия и помислих, че това може да изплаши и него. Започнах да предлагам на учените след определяне на местонахождението на поляната да не се приземява там вертолета, а да се направи карта и да се отиде пеша до поляната. Но Станислав поясни, че на Борис Мойсеевич ще му бъде трудно да извърви такъв дълъг път в тайгата. Станислав също споделяше моите опасения, за нарушаването на покоя на обитателите на тайгата, но ме уверяваше, че Борис Мойсеевич ще успее да успокои и Анастасия и малкия. На четвъртия ден се случи всичко.
    -Какво се случи?
    -Когато вертолетът отлетя за поредните видео и фото снимки, а ние се занимавахме с нещо, един от охранителите видял, приближаваща се към нашия лагер откъм тайгата, самотна женска фигурка. Той съобщи за това на Борис Мойсеевич. Скоро целият лагер гледаше приближаващата се жена. Тя беше с лека блузка, дълга пола, на главата й кърпа, завързана така, че скриваше и челото и врата. Ние стояхме в група. Отпред Борис Мойсеевич и Станислав. Жената се приближи до нас. На лицето й нямаше нито страх, нито смущение. Очите…Необикновените очи с доброта и ласка гледаха хората. И ставаше топло от този поглед. Изглеждаше, че тя гледа не всички наведнъж, а всеки поотделно. Някакво неясно вълнение обхвана всички ни. Никой не й предложи даже да седне. Тя първа заговори. Спокойно и с необикновено добър глас произнесе:
    -Добър да ви денят, хора.
    А ние стоим и мълчим. Борис Мойсеевич първи заговори с нея.
    -Здравейте, - отговори за всички Борис Мойсеевич.- Представете се, моля ви, коя сте вие?
    -Наричат ме Анастасия. Дойдох при вас с молба. Отзовете, моля ви, вертолета си. Той е неблагоприятен за тези места. Вие търсите мен. Ето ме. Ще отговоря на вашите въпроси, на които мога.
    -Да, разбира се, ние търсехме вас. Благодаря ви, че дойдохте сама. Толкова проблеми отпаднаха, - заговори Борис Мойсеевич. И той не й предложи да седне, макар до палатката да имаше маса и сгъваеми столове, не я повика настрани от нас. Навярно, от неочакваното появяване, също се беше объркал. Той започна веднага да говори за целта на идването ни:
    -Да, много добре…Вие сама дойдохте при нас, а ние собствено, за вас сме дошли. Вие не се безпокойте, сега ще извикаме обратно вертолета.
    Борис Мойсеевич разпореди на старшия от охраната да се свърже по радиостанцията с командира на вертолета и да го върне в лагера. Неговото разпореждане незабавно беше прието за изпълнение. После той се обърна към Анастасия и вече по-спокойно и уверено заговори с нея;
    -Анастасия, сега ще долети вертолета. Ще седнете в него с нашите сътрудници. Ще им покажете своята полянка, там вертолетът ще се приземи, вие ще вземете сина си. Ще ви откараме заедно със сина ви в резерват в Подмосковието. Там всичко ще бъде устроено така както вие кажете. В резервата никой няма да ви безпокои. Той се намира под постоянна охрана. След вашето заселване в резервата, охраната ще бъде засилена. Само понякога, в удобно за вас време, с вас ще общуват учени. Това ще бъдат достатъчно подготвени хора. Ще ви бъде интересно да общувате с тях. На тях ще им бъдат интересни вашите трактовки за някои природни и социални явления, вашата философия. Ще имате, ако желаете, достоен помощник. Това ще е човек, който постоянно ще е с вас, той ще може да ви разбира от половин дума. Той, независимо от младостта си, вече е крупен, талантлив учен. При това, той е влюбен задочно във вас. И вие, както аз мисля, сте достойни един за друг, и бихте могли да станете хубава, щастлива двойка. Той е достоен за вас, не само със своята ученост, но и с начина си на живот. Той е тук, - Борис Мойсеевич се обърна към Станислав, показа го с ръка, извика го:
    -Приближи се, Станислав, какво ти е? Представи се.
    Станислав се приближи, застана срещу Анастасия и леко смутен заговори:
    -Направо ме сватоса Борис Мойсеевич. За вас това може да е неочаквано, но аз наистина съм готов да ви направя предложение, готов съм да осиновя сина ви, да ви помогна при разрешаването на много проблеми, моля ви да разполагате с мен като с приятел, - Станислав елегантно склони глава пред Анастасия, взе ръката й и я целуна. Той беше елегантен и красив. И ако Анастасия беше с други дрехи… Станислав беше малко по-висок от нея, и те наистина биха изглеждали красива и достойна двойка.
    Ласкаво отговори на Станислав Анастасия:
    -Благодаря ви за доброто отношение към мен… Благодаря ви за безпокойството ви за мен, - и добави: - Ако наистина се чувствате достатъчно силен за да насочвате любовта си, да направите живота на друг човек по-щастлив и пълен, тогава спомнете си, може би сред заобикалящите ви хора, сред познатите жени, има неудовлетворена от живота, от нещо нещастна жена. Обърнете й внимание, обикнете я, направете я щастлива. -Но аз искам да обичам вас Анастасия.
    -Аз съм щастлива с друг. Не изразходвайте за мен своите усилия. Има жени, за които сте по-нужен.
    Борис Мойсеевич реши да помогне на замълчалия Станислав:
    -Този ли е другият, с когото на Вас ,Анастасия , Ви се случи да се срещнете? Вие, разбира се, имате предвид Владимир, но той далеч не е най-добрият екземпляр от нашето общество.
    -Подобни оценки няма да изменят чувствата ми. Не ми е по силите да управлявам чувствата си. -Но защо все пак, вие се срещнахте именно с Владимир? Човек далеч от духовността, науката и просто от нормалния начин на живот. Той е обикновен предприемач. Защо обикнахте именно него?
    В някакъв момент аз изведнъж започнах да разбирам, - продължаваше Александър, - Борис Мойсеевич, Станислав, и цялата група с тях имаше точно поставена цел - да вземат Анастасия по всякакъв начин и да я използват за някакви собствени интереси, да я използват пряко волята й. И без значение, чия е била идеята, тяхна собствена или заповед от някого, стоящ по-високо, но те ще се стараят да изпълнят замисленото. И никакви, даже най-значимите доводи, няма да ги спрат. Може би и Анастасия разбираше това? Несъмнено, тя не можеше да не знае, да не чувства техните намерения. И въпреки това тя до края се отнасяше към стоящите пред нея, като към добри и близки хора. Тя искрено и откровено говореше с нас за най-съкровеното, и това нейно отношение, искреността, сдържаше или по-точно оттласкваше насилието. Тя така достойно парираше опитите на Борис Мойсеевич и Станислав да охладят отношението й към тебе, че направи безсмислени разсъжденията им на тази тема. Казват, че влюбената жена вижда в този, в когото е влюбена само хубавото, каквото и да прави той, който и да е всъщност. Но нейните аргументи бяха от друг род. Когато премина първото вълнение след появата й, аз можах тихичко да включа диктофона. После често прослушвах този запис и анализирах казаното от нея. Помня всичко… И това “всичко” преобръща съзнанието.
    -Какво преобръща съзнанието? - беше ми интересно да знам, как Анастасия се изказва за мен. И Александър продължи:
    -След въпроса на Борис Мойсеевич:”Защо обикнахте именно него?” - Анастасия отговори отначало просто:
    -Такъв въпрос е безсмислено да ми задавате, тъй като влюбеният не може да обясни, защо обича този, когото обича. За всяка влюбена жена най-добър и важен в света е само един, само нейният избранник. И моят любим е за мене - най-добрият.
    -И все пак, Вие, Анастасия, не можете да отричате абсурдността на Вашия избор. Нека и да е случайно случила се, но все пак е абсурдност. Вашата воля, способностите на аналитичния Ви ум би трябвало да охладят първоначалния порив, да Ви обяснят цялата несъстоятелност на този човек спрямо другите. Поразмислете над това.
    -Размишленията говорят за точно обратното. В дадения случай за тях е безполезно да се губи време. Те само увеличават загадъчната необходимост на случилото се. Трябва да се приеме всичко каквото е. -Да се приеме абсурда? Парадокса?
    -Само на пръв поглед всичко изглежда така. Вие сте изминали дълъг път от Москва. Трудно сте се добрали до това място на брега. Задавате въпроси за моята любов. Но не подозирате, че парадоксът е именно в това, че по-голяма яснота относно тази любов внасят събитията станали в Москва. И за Вас би било по-добре да помислите над тях там. Не е нужно де се отива толкова далече.
    -Що за събития са станали в Москва?
    -Те са външно прости. Но само външно. Владимир, както Вие казвате, обикновен и с нищо незабележителен човек, захвърли всичко и замина в Москва от Сибир, след срещата си с мен. Той пристигна в Москва за да удържи дадената пред мен дума - да организира общество на предприемачите с по-чисти помисли. Той вече нямаше пари, но действаше. В Москва, на адрес Токмаков переулок, четиринадесет има двуетажна сграда. Там по-рано са работили хората, оглавяващи първото обединение на предприемачите. Оглавяващите това обединение лидери го бяха напуснали. Обединението умираше. Владимир влезе в тази сграда, и в нейните пустеещи, големи и малки кабинети започна оживление. Там той пишеше различни писма, обръщаше се към предприемачите. Той работеше от ранна утрин до късна вечер в своя кабинет и оставаше там да спи. При него идваха, намериха се хора, които започнаха да му помагат, повярваха и в него, и в това, което той правеше. Тук, в гората, аз го помолих за това. Разказвах му колко е важно. Изградих и му изложих план за действие. Целта можеше да се достигне, като се изпълни плана в последователността, построена от мечтата. Отначало трябваше да се напише книгата. С нейна помощ да се обясни много и да се разпространи информацията, тя трябваше да намери и обедини предприемачите с чисти помисли. Да му даде средства за осъществяване на този план. Но Владимир правеше всичко така, както сам го разбираше и смяташе за правилно. Той почти не си спомняше за мен. Той беше разбрал значимостта на замисленото и живееше с него. Той вървеше по свой път, нарушавайки последователността. По този начин да се достигне целта беше невъзможно. Но той не знаеше това и действаше с неимоверно упорство и изобретателност. Започнаха да му помагат и други хора, повярвали в идеята. Бавно пробиваха първите кълнчета на новото обединение на предприемачите. Това беше невероятно, но той успя мъничко. Те се събраха заедно. И това бяха предприемачи с по-чисти помисли. Списъкът с адресите им съществува - можете да се убедите.
    -Ние четохме този списък. Той беше публикуван в първото издание на книгата. Но трябва да Ви разочаровам, Анастасия. В списъка имаше и такива предприятия, като например, завод “Кристал”, московският завод за спиртни напитки. Неговата продукция е несъвместима с духовното разбиране.
    -Всичко в света е относително. И той, “Кристал”, може би не е по-лош отколкото другите. Освен това става дума за помислите, способни всичко да променят. Материята на днешния ден- е плод на помислите на вчерашния.
    -Мога да се съглася с такова изказване. Обаче вашият Владимир не успя да организира обединение на предприемачите с чисти помисли. Уверявам Ви Анастасия, заложили сте не на когото трябва.
    -Нарушавайки предначертаността на събитията, до целта той не би могъл да стигне. Той нямаше елементарни възможности и средства да разпространи информация извън пределите на Москва.Сложиха се неблагоприятни обстоятелства, той беше лишен от кабинетите, средствата за връзка и място за нощуване. Той излезе от тази сграда с малка група хора-московчани, които му помагаха. Излезе без средства за съществуване. Без да е в състояние да плати работата на своите помощници, без да има жилище и даже зимни дрехи. Оставил семейството си и оставен от семейството си. И знаете ли, какво говореше той на малката група московчани докато вървеше към метрото по замръзналата улица? Той обсъждаше как всичко да започне отначало. Той и в това състояние градеше план, опитвайки се предприеме нещо Той е предприемач. Те, московчани, вървяха след него, слушаха го и му вярваха. Те го обичаха.
    -За какво? Позволете да Ви попитам?
    -Ами Вие тях питайте, тези московчани - “За какво?”, “Какво са намерили в него?”, Идете в сградата на Токмаков переулок и попитайте охраната на сградата, защо те сменяйки се един друг на дежурствата, донасяха в бурканчета и разни пакети, храна и всеки път се стараеха да го нахранят за вечеря. Стараеха се да го правят така, че да не го обидят като с подаяние. Те, тези мъже- пазачи, не са му подчинени, но варяха в домовете си супа, борш и ги носеха, за да хапне той нещо домашно приготвено. Те го обичаха. Защо? И още, поговорете когато отидете в тази сграда, със секретарката, бивша актриса, изиграла главната роля на извънземна девойка във филма “През тръни към звездите”. Много добре я е изиграла. В много добър филм, призоваващ да се пази и обича Земята. Попитайте я, защо тя, след като работеше в друга фирма, намираща се в тази сграда, се стараеше незабелязано да му помага и му помагаше? Тя не беше негова секретарка, но му помагаше. Защо се стараеше да донесе на моя любим кафе ли чай по обед? Тя представяше всичко така, сякаш фирмата я снабдява със захар, сладки и чай. Всъщност, тя носеше всичко това от къщи. А богата не беше. Тя го обичаше. Защо? А той, Владимир, въпреки всичко губеше сили и умираше. Физическите сили в него свършваха. Но и в предсмъртно състояние той се опитваше да стигне до целта. Да, той е предприемач. И Духът му е силен.
    -Анастасия, Вие говорите с алегории, какво значат думите “когато умираше”? Това в преносен смисъл ли е?
    -Това е в пряк смисъл. Няколко дни, когато беше в Москва, неговата плът беше почти мъртва. Обикновено в такова състояние хората лежат без движение. А той ходеше и действаше.
    -Възможно е, благодарение на Вас, Анастасия?
    -През всички тези четиридесет и два ужасни часа, нито за секунда, нито за миг, аз не преставах да го огрявам със своя лъч. Но това беше недостатъчно. Моят лъч не би могъл да удържи живота в тяло, където слабее Духът. Но Духът на Владимир се бореше. В стремленията си духът, не забелязваше смъртта дошла на земята.Той помогна на лъча. После на помощ и други лъчи се появиха. Съвсем, съвсем слабички и неосъзнати, но ги имаше. Това бяха лъчите на тези, които го заобикаляха в Москва и го обичаха. Почти мъртвата плът започна да се запълва с живот. Пред искрената Любов, ако тя е достатъчна, - смъртта отстъпва. В любовта е безсмъртието на човека, в способността да събужда към себе си любов.
    -Мъртвата плът не може да ходи. Вие все говорите иносказателно, ненаучно.
    -Критериите на науките винаги имат временен характер. Има истини не само за един ден.
    -Но как тогава да се убедят учените от днешния ден? На нас са ни нужни показания на безпристрастни прибори.
    -Добре. Курската гара. Там има фотоавтомат в метрото. Владимир, в един от тези дни се фотографира там, на малка цветна снимка за пропуск. Тази фотография още може да се намери в сградите на адрес:Ленински проспект, четиридесет и две. И у него сигурно има една снимка. Погледнете внимателно. Ще видите всички признаци на мъртвото тяло, даже трупни потъмнявания и петна е зафиксирал автоматът. Но и живот ще видите в очите. Духът на борбата.
    -И все пак само Вие сте могли да го спасите, Анастасия. Кажете защо Вие изразходвахте именно за него толкова свои усилия? Защо?
    -Не само аз съм причастна към спасяването му. Попитайте тримата московски студенти, защо му наеха със свои пари квартира. Защо, когато той накрая разбра и започна да пише книгата, те, бидейки в сесия, заработвайки по нещо където им падне, нощем набираха на своите компютри неговият текст? Защо? Вие можете да зададете този въпрос на много московчани, които бяха до него в трудни мигове. Отговорът е в тях, а не в мен. Защо Москва, нейните хора го пазеха, помагаха му, вярваха в него? Тя самата, Москва, също пишеше книгата. Аз съм възхитена от този град! И го обикнах! Никакви ръмжащи железни машини и безумни катаклизми, устройвани от технократския свят, никога няма да могат да заличат в душите на живеещите в този град хора възприемането на доброто и любовта. Много хора в този град се стремят към доброто, светлото, към Любовта. През ръмжащите механизми и суетата те чувстват великата й сила и благодат.
    -Но, Анастасия, това, което Вие говорите, наистина е невероятно и потресаващо. То не могло да стане от само себе си. Това още веднъж доказва невероятните Ви способности, небивалите възможности на лъча, който Вие владеете. Вие явно сте осветявали с него московчаните, контактуващи с Владимир. Няма да отречете че сте им светили? И всички чудеса сте ги правили Вие.
    -Любовта твореше чудесата. А с лъча си аз наистина внимателно докосвах всеки, който общуваше с него. Само мъничко усилвах добротата, Любовта и стремежа към светлината, които бяха у тях. Само усилих това, което те имаха. И книжката беше издадена от Москва. Първият тираж беше малък и книжката беше тъничка. Но хората я купуваха. Тя се изкупуваше бързо. Владимир не е изкривил случилите се в тайгата събития, той честно е изразил изпитаните от него усещания. За много от читателите аз изглеждах умна и добра, а Владимир - глупав и ограничен. Хората, които в своите домове четяха написаното, без да отчитат, че Владимир беше насаме с мен в глухата сибирска тайга. За него тогава всичко беше прекалено необичайно. И не се знае, кой друг би могъл без снаряжение да отиде толкова далеч в тайгата. И как би се държал, ако видеше всичко, което видя той. Владимир честно е описал събитията. А за мнозина започна да изглежда глупав. Ето и Вие задавате този въпрос: ”Защо именно той?” И защо така го обичам? Когато пишеше книжката, той много от нещата вече осъзнаваше по друг начин. Той всичко осмисля много бързо. Тези, на които им се е случвало да разговарят с него, не може да не са забелязали това. Но той не се е стремил да украсява себе си, предишния.

Нотите на Вселената

    -Анастасия говореше за тебе с топлота, - продължаваше Александър. - Тя знаеше всичко за хората и събитията. Казваше:
    -Първият неголям тираж на книжката, написана от Владимир, излезе в Москва и веднага - възхитен отклик, стихове, картини, песни. В книжката се запазиха, благодарение на чистосърдечното изложение, издирените от мен във Вселената съчетания и символи. Те извикваха у хората необичайни, благотворни, всеизцеляващи чувства.
    При тези думи на Анастасия, Борис Мойсеевич се засуети, внезапно седна зад масата до палатката. Видях как се опита незабелязано да включи диктофона. Навярно, в гонитбата за някаква важна информация той изобщо престана да обръща внимание на заобикалящите го. Той не предложи на Анастасия да седне, мислеше само за това как по-бързо и повече информация да получи от нея. Вълнувайки се, посивелият учен задаваше въпроси:
    -Учените в различни страни на света, със скъпоструващи специални прибори се опитват да уловят необичайните звуци във вселената. Те съществуват. На науката това е известно. Може би засега не всички, само някои. Може би милиардна част. С какъв прибор ги долавяте Вие Анастасия? С какъв прибор може да се произведат отбрани звуци, способни целенасочено да влияят на човешката психика?
    -Прибор такъв има отдавна. Неговото име - е Душа човешка. Душевният настрой и чистота приемат или отхвърлят звуците…
    -Така, добре. Да допуснем. Успели сте. Успели сте да намерите и отберете от милиардите, най-добрите звуци на вселената, а после и съчетанията им. Но звукът може да се възпроизведе само с помощта на прибор, определен музикален инструмент. Каква е връзката с книгата? Та тя не може да звучи.
    -Да, книгата не звучи. Тя служи като нотен лист. Четящият, вътре в себе си неволно произнася четените звуци. Тъй, скритите в текста съчетания, звучат в душата му в неизкривен, първосъздаден вид. Те носят истина, и изцеление. Звучащото в душата, не може никой инструмент да възпроизведе.
    -По какъв начин Владимир е съхранил всички ваши знаци, сам без да знае нищичко за тях?
    -Аз опознах речта му. И отрано знаех: събитията, на чутото същината, Владимир няма да изкриви, и себе си дори ще представи какъвто си е. Но съчетанията знаци, той не предаде всички. Трябваше да продължи да пише. Та той изложи само малко от това, което знаеше и по това време осмисляше. Трябваше да продължи да пише. До него вече се докосваше небивала слава, още малко усилия и би било организирано обединението на предприемачите. И внезапно Владимир направи отново непредвидена от моята мечта стъпка. Той остави платената от заобикалящите го московчани квартира, остави им възможността да приемат комплиментите на читателите, качи се на влака и замина от Москва.
    -Защо го е направил?
    -На него през цялото време му се искаше да намери потвърждение на казаното от мен. Потвърждение на науката, достоверност на съществуването на разни неща, за които аз му говорех. Да ги пипне. Затова и реши да не пише по-нататък. И замина за Кавказ, за да види със собствените си очи долмените в планините.- древните съоръжения, в които отивали да умрат живи хора преди десет хиляди години. Аз му разказвах за това. Разказах и това, какво важно функционално предназначение имат тези долмени за днес живеещите.
    Владимир пристигна в града, който се нарича Геленджик. В музеите на Краснодар, Новоросийск и Геленджик събра материали за долмените. После се срещна с разни учени, археолози, краеведи, които се занимаваха с долмените. У него се събра информация, повече отколкото в един отделен музей. Разбира се аз се стараех да му помагам, незабелязано. Но и сам той действаше бързо и решително. Когато той съпостави цялата събрана информация с това, което му бях говорила аз, когато археолозите му показаха най-близкия до пътя долмен, той разбра, че е имало и още, но са ги разрушили, защото местните жители не са им придавали нужното значение. Те въобще малко се интересуваха от тях. Той направи невероятното. За три месеца той измени отношението на местните жители към долмените. Те започнаха да ходят при тях с цветя. По инициатива на жените-краеведи от Геленджик беше създадено обществено обединение. Назоваха го в моя чест “Анастасия”. Това обединение отвори училище за екскурзоводи, които да разказват на пристигащите за долмените, да опазват долмените, да се грижат за тях, а не да ги разрушават. Те започнаха да подготвят нови екскурзии сред природата и нарекоха цикълът екскурзии “Екскурзии в разума”.
    -Анастасия, Вие смятате, че всичко това е благодарение на него? Ваша роля няма ли тук?
    -Ако аз можех да направя поне нещо без него, то щях да го направя по-рано. Аз много исках да сторя това. В един от отдалечените долмени на тези планини е умирала моята прамайка.
    -Но как? Как е възможно, един човек, още никому неизвестен за кратък срок да измени отношението на хората? Организирал е действено обединение? Вие казвате, че научни материали, разни публикации са били известни на местните жители, щом за тях са знаели в музеите. Но те не са вълнували хората.
    -Да, бяха известни и не вълнуваха.
    -Но защо именно него слушат? Как е успял? Съзнанието на хората е невъзможно да се промени така бързо.
    -А той не знаеше това. Не знаеше, че бързо е невъзможно, затова и действаше, и променяше. Отидете в този град, попитайте хората, влезли в това обединение. Узнайте, как и защо той е успял.
    Аз се радвах на ставащото в този град. Обединение “Анастасия”…Той се съгласи с това название, когато го попитаха. Аз реших че е заради мен. Мислех, че ще започне да ме разбира и обича. И той действително много разбра, но не ме обикна. Аз допуснах грешки. Скоро ми се наложи да осъзная, че неговата любов за мен може да остане за цял живот несбъдната мечта.Да разбера, че ще бъде постигнато всичко замислено и ще бъдат хората пренесени през отрязъка време на тъмните сили. И щастливи ще бъдат хората! Ще се сбъдне, това което мечтах аз, освен споделената любов за мен. И това е разплатата за направените от мен грешки, за моето несъвършенство и недостатъчната чистота на помислите.
    -Какво се е случило? Защо така решихте? Впрочем, отдавна е ясно за всички, той е груб и недодялан. Повярвайте ми, Анастасия, като на по-възрастен и баща на семейство ще Ви кажа, че и Вашите родители не биха одобрили такъв съюз.
    -Моля ви, не трябва да говорите така за този, който ми е скъп. Някому може и груб да се струва Владимир, но знам аз друго.

Създадено: 21/02/2006 • 15:51
Обновено : 07/03/2006 • 17:00
Категория : Владимир Мегре
Страницата е посетена 3714 пъти

 Предпечатен преглед      Версия за печат      Смъкване на статията в формат zip      Изпрати статията на приятел